МАЛКИТЕ ГОЛЕМИ

За страстта да помагаш

02-02-2018 08:16
Мая
Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com
За страстта да помагашАнестезиологията беше обвита в някаква мистичност и тайнственост, казва проф. Чавдар Стефанов

„Малките Големи" продължават. За страстта да помагаш на хората, за това да водиш невъзможната борба с времето и смъртта, да намериш сили да продължиш, въпреки пороците на системата, разговаряме с проф. Чавдар Стефанов. Той е началник на Клиника по анестезиология и интензивно лечение (КАИЛ) - УМБАЛ "Св. Георги" в Пловдив. Председател е на Дружеството на Анестезиолозите в България. В кабинета си държи портретите на своите идоли - Васил Левски и Джон Ленън. Според него общото между тях е поривът за независимост. Съпругата му също е лекар, имат две дъщери.

Работните дни на проф. Чавдар Стефанов макар и еднообразни, никога не са скучни. „По-скоро часовете в денонощието се оказват недостатъчно, за да успея да свърша всичко, което съм решил", разказва той. Интензивното отделение, в което работи разполага с 22 легла, ежедневно се оперират и анестезират между 40 и 70 пациенти. „Винаги съм се стремял да познавам състоянието на всички болни в клиниката, както и проблемите при всички по-големи операции. Налага се да съм наясно с личните и професионални проблеми на колегите. Аз съм човекът, който поема конфликтите в клиниката и извън нея. Ръководител съм на около 40 специализиращи лекари. Те полагат в нашата клиника нужните колоквиуми, провеждат курсове. Освен всичко това съм преподавател – водя лекции, провеждам изпити, до скоро бях заместник декан на Медицински университет – Пловдив. Научен ръководител съм на няколко докторанти", разказва за напрегнатото си ежедневие той и допълва, че често се налага да ходи на консултации в различни болнични заведения. „В последната година много сили ми отнема течащата и в момента реконструкция на клиниката, която се оказа много по-сложна, трудна и бавна отколкото предполагахме. А и отскоро съм председател на Дружеството на анестезиолозите в България. Така че, имам достатъчно занимания. Хубавото е, че, засега, повечето от тях ми доставят удоволствие и ми носят удовлетворение", споделя професора.


Медицината като призвание


Проф. Стефанов казва, че пред него мен никога не е стоял въпроса за избор на професия. Още като малко дете е решил да стане лекар и го направил. Баща ми бил лекар, по-големият ми брат също е лекар. Така съвсем естествено и той се насочил към тази професия и желанието му се изпълнило.
„Станах кръжочник по анестезиология в началото на трети курс на следването ми. Много често предпочитах да прекарам цялата нощ в спешната операционна, отколкото да отида на купон. Анестезиологията беше обвита в някаква мистичност и тайнственост. Така беше в началото. А, когато опознах тази наука и разбрах доста неща за нея, тя се превърна в истинска страст. И вече беше невъзможно да си помисля, че мога да се занимавам с нещо различно. Просто тази специалност пасна напълно на моя характер", разказва професорът. Той признава, че е трудно да се каже кои са най-големите предизвикателства, пред които се изправя, защото те постоянно се променят. И никога не е само едно. „Разбира се, основното е лечението на пациентите. Освен това за мен е от голямо значение развитието на по-младите колеги, тяхната квалификация, повишаването на знанията и уменията им. И те оправдават доверието ми – младите лекари в нашата клиника са умни, активни, интелигентни, амбициозни. Огромно удоволствие е да се работи с хора като тях", допълва той.


Грешките, които ни учат


Професорът трудно може да разкаже за конкретен случай от практиката, защото те са толкова много и толкова различни „За съжаление, обикновено се сещам за пациенти, които са загинали. Те, като че ли, остават най-вече в съзнанието ми. Може би така е по-добре – вероятно няма да повторя някои свои грешки. Все пак имало е и хубави моменти. Няма да забравя една жена от ромски произход, която приехме поради тежка пневмония в разгара на епидемията от свински грип през зимата на 2009/2010 год. Беше в изключително тежко състояние, включихме я веднага на механична вентилация. На всичкото отгоре беше бременна в 9-ия месец с шестото си дете. Уж акушер-гинеколозите бяха в готовност да я разродят, а когато почна раждането на леглото в нашето отделение не можахме да се свържем с тях. Настана паника, хаос и накрая аз я разродих. Не беше кой знае колко страшно – все пак беше 6-то раждане и аз просто улових плода, измъкнах плацентата и вързах пъпната връв. Беше момиче. Явно това събитие се разчу и семейството на жената разбра за случката. Жената оживя и когато я привеждахме, мъжа й ми каза, че ще кръсти детето на мен. „Как на мен, му казвам, моето име е Чавдар?!" „Няма значение", ми отговори той. И сега някъде има една малка мургава Чавдара", разказва проф. Стефанов.


Пациентите са винаги с теб


Уви, лекарската работа е свързана с много напрежение, трудни моменти и притеснения. „За съжаление, не е възможно лекарят, така, както си закачва мантата преди да излезе от работа, така и да остави всички проблеми с пациентите в болницата. Те продължават да са в съзнанието ти и, когато си вкъщи със семейството, с приятели, когато си на театър, концерт или във фитнес залата. Все пак, ако не успяваме да релаксираме и да почиваме, това може сериозно да се отрази на нашата психика. Може би затова ние, анестезиолозите, водим най-мрачните статистики – най-много самоубийства, висока заболеваемост, чести депресии, ранна смъртност и т.н. Извън работата си, аз предпочитам най-простите и естествени удоволствия – да съм със семейството и близките си, да се видя с приятелите си. Ходя на концерти, на театър, изложби. Спортувам по малко. Играя шахмат – сега вече само по интернет, поради липса на време. Обичам хубавата книга и хубавата музика. Засега това помага", категоричен е лекарят. За него се говори, че за да се настрои за работа слуша рок и метъл, а когато трябва да релаксира предпочита джаза.


Донорството и новото начало


Проф. Стефанов е категоричен, че в България говорим за донорството дори повече, отколкото това се прави в държавите, в които трансплантациите са ежедневие. „И трябва да продължаваме да говорим. Защото, за съжаление, много често се сблъскваме с отказите на хората да дарят органите на вече починалия си близък", казва той. Според него причините за нежеланието на роднините да се съгласят да дарят органите не са една и две. „Най-просто е да го обясним с манталитета на българина. Разбира се, българската народопсихология е от значение, но аз мисля, че ние сме състрадателни и милозливи по природа и най-вече сме добри хора. Вярно е, че сред населението се ширят какви ли не суеверия, но не мисля, че те могат да спрат някой да направи добро. Или поне няма да спрат толкова много хора", споделя проф. Стефанов и допълва, че една важна причина е недоверието към българския лекар. В последните 20-ина години покрай всички реформи и промени, ние успяхме да разрушим вярата на българина в неговия лекар. „По-рано хората влизаха в болницата, като в храм – със страхопочитание и уважение. Сега, това не само, че не е така, но се стига до ужасни и недопустими крайности – например, да бъде пребит лекар или медицинска сестра на работното им място. Тук отново не трябва да обвиняваме само обикновения човек. Вярно е, че хората много се промениха. Старите ценности вече не са на мода. Сега материалното е доминантата на много българи. Но не е само това", уверен е професорът. Той признава, че лекарите също имат вина за случващото се. „Нашето държание и отношение към пациента не винаги е такова, каквото трябва да бъде. Ние загубихме авторитета си на лечители. Много от нас започнаха да гледат на болния, като на директен източник на доходи. Въртим клинични пътеки, гледаме да вкараме колкото се може повече пациенти в клиниката, защото това ще ни осигури заплатите. И как няма да е така, като работим в търговско дружество. Няма клинични пътеки – няма приходи – няма заплати. А дали си излекувал пациента не е от значение. Всичко това е известно на обществото. И когато излезе лекаря пред вратата на отделението и съобщи на роднините, че за съжаление, техният близък е с все още туптящо сърце, но той вече не е сред нас, а на едно, дай Боже, по-добро място, няма кой да му повярва. През главата на роднините преминават мисли, че докторът сигурно пак се опитва нещо да спечели, дори и, че, може би, вече е спазарил органите на техния близък", разказва проф. Стефанов. Според него първото нещо, което трябва да направим е да възвърнем доверието в лекаря. Не в системата като цяло, а в самия доктор. Само че, доверието бързо се губи и много трудно се възстановява.


Здравните скандали – добре известно зло


Прекалено много проблеми се натрупаха през последните 20-30 години и през последните месеци системата се тресе от скандали. „Всичко, което сега се дискутира в медийното пространство е известно и е станало обществена тайна. Отдавна е ясно, че реекспортът е източник на огромни доходи. Всички знаехме, че от години държавните болници трупат огромни дългове и че няма как този балон да не се спука в един хубав или не толкова хубав ден. Явно е, че огромни суми се плащат от пациентите за консумативи, които не се осигуряват от НЗОК, но се продават на значително по-висока цена от тази в другите европейски държави. На ясно сме, че в много болници, за да бъдат изпълнени стандартите, се назначават т.нар. „мъртви души", т.е. лекари, които само се водят на щат, а всъщност не работят там. И сега, вместо да бъдат санкционирани тези болници и техните мениджъри, се издига идеята да се променят стандартите на различните специалности и просто да се намали изискуемия брой на специалистите в здравните заведения", казва лекарят. Според него това неминуемо ще доведе до ниско качество и недопустимо висок риск за живота и здравето на пациента. Затова пък, вероятно ще осигури на някои хора значителни доходи. Проф. Стефанов признава, че когато говори за всичко това изпитва горчивина и тъга, а често и омерзение.


Как губим нашето бъдеще


Статистиката на БЛС сочи, че близо 500 лекари всяка година напускат България. В медицинските среди, а и в обществото се заговори за криза сред медиците. „Не само лекарите, млади хора от всички професии напуснаха и продължават да напускат страната ни. А това е ужасно. Ние, в момента, губим своето бъдеще. Тъжно е, но не можем да ги обвиняваме. Както се казва: „Никой не бяга от хубавото". Моят живот се стече така, че аз останах в България. Честно казано, тук винаги съм се чувствал добре и на място. За съжаление, моите доходи са в пъти по-ниски от тези на лекар на моята позиция и с моята квалификация, в която и да е европейска държава. И това не вярвам да се промени по време на моя активен професионален живот. Все пак се надявам нещата в нашата професия, макар и бавно, да тръгнат в правилната посока. Засега, моята преценка е, че настоящото ръководство на Министерството има добра воля и желание да премахне някои порочни практики. Дано само да не стане, както при предишния министър – в момента, в който бяха засегнати нечии интереси, му беше скалъпен гадничък компромат. След това се оказа, че нещата не били точно така, но пък и той вече не е министър", споделя проф. Стефанов.







Човекът, който дарява бъдеще Човекът, който дарява бъдеще

Или за проф. Евгени Дюкенджиев, който даде на малката Еля ръце, крака и свобода

Лекар с ангелско сърце Лекар с ангелско сърце Д-р Мариана Симеонова избира медицината по любов, а не по наследство
Обречен да спасява ден след ден Обречен да спасява ден след ден Най-големият успех виждам, когато погледна в очите на близките, на пациентите, казва д-р Огнян Матков
Да даряваш живот Да даряваш живот

И до днес получавам оферти за работа на Запад, но не искам да се отделям от бебета и близките си, казва д-р Слава Денева

Между пациентите, колегите и себе си Между пациентите, колегите и себе си „Някои казват, че професията е 49% от живота на човек, но дали пък не е дори 75%", казва д-р Людмил Еленчев
Победител в надбягването със смъртта Победител в надбягването със смъртта „Понякога тя ни достига, но в повечето случаи ние я изпреварваме", казва д-р Стоян Лазаров
Лекарят, който побеждава болката Лекарят, който побеждава болката Когато има и ден, има и нощ, знаем какво е животът, защото знаем какво е смъртта, казва доц. Николай Йорданов
Между приказките и операционната маса Между приказките и операционната маса

Когато работните дни са „скучни", това означава, че всичко е наред, казва доц. Николай Сапунджиев

Да дадеш шанс за нов живот Да дадеш шанс за нов живот

Работата става все повече, понякога се чудя докога ще издържа, казва д-р Георги Димитров

Смелостта да лекуваш с любов Смелостта да лекуваш с любов Личният лекар не само помага на пациентите, но той е техен довереник и приятел, казва д-р Панов
1 2 »