Малките Големи

Да дадеш шанс за нов живот

19-01-2018 08:26
Мая
Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com
Да дадеш шанс за нов животРаботата става все повече, понякога се чудя докога ще издържа, казва д-р Георги Димитров
"Малките Големи" – това е рубриката на clinica.bg, в която ви разказваме за достойните лекари. Тези, които спасяват живота ни всеки ден без дори да говорят за това. Правят го просто така, защото това е работата им, все едно не е нищо особено, сякаш е същото, като да продаваш портокали или акции. Какво им коства това обаче, колко безсънни часове и усилия влагат всеки ден, знаят само те. Днес е ред да ви запознаем с д-р Георги Димитров. В момента той е част от екипа на МБАЛ "Св. Марина" в Плевен.

Анестезиологията е една от най-тежките и напрегнати специалности в медицината. Именно това обаче много медици намират за интересно и предизвикателно. Именно такъв е и д-р Георги Димитров. „Дните ми са изморителни. Работата изисква доста концентрация и индивидуален подход", казва той. Ежедневно е част от екипа на поне две, а понякога дори и десет операции. Това буквално изсмуква силите му. Казва, че всеки случай е различен, но понякога работата дори е скучна и еднообразна.

Д-р Димитров


случайно избира медицината като професия.


Признава, че не е от лекарите, които още от дете са знаели какво ще правят. „Като ученик бях много добър математик. Беше ми интересно, влечеше ме. Съвсем естествено продължих да уча в специализирана гимназия и там поради една или друга причина намразих математиката", спомня си лекарят. За щастие обаче се появила нова „любов" – биологията.

„Учителката ни по биология ме грабна. Стана ми страшно интересно, спечели ме с начина на преподаване, с материята и започнах да се занимавам с това. После съвсем логично кандидатствах с биология. Избрах медицината и до ден днешен не съжалявам за това", разказва д-р Димитров. Той е категоричен, че въпреки че е далече от ученическите се увлечения по дробите, понякога математиката му помага в работата. 

Визитка

 

Д-р Георги Димитров завършва Медицински университет-Плевен през 1989 г. Той е магистър по медицина с придобита специалност „Анестезиология и интензивно лечение". Работил е в специализирано интензивно отделение по неврология и неврохирургия към ЦСМП-гр. Плевен, а от 1997 г. е лекар в отделение „Анестезиология и интензивно лечение" на Университетска болница „Георги Странски"-гр.Плевен. От 2006 г. д-р Димитров е Болничен координатор по донорство на УМБАЛ „Д-р Г. Странски" – гр. Плевен. Има многобройни специализации в Испания, Португалия, Чехия и Хърватия за координатори по донарство и органна трансплантация. От 2015 г. д-р Г. Димитров е член на екипа на МБАЛ "Св. Марина" в Плевен. Част от интересите му са насочени към анестезиологията в акушерството.

„Уважавам хората, които имат математическа логика. В нашата професия това помага изключително много. Много лекари казват, че в работата ни няма място за емоции. Убеден съм, че така наистина е по-добре, но често границата между чувствата и логиката се размива, особено когато в ръцете си държиш една човешка съдба. Тогава емоциите са неизбежни", признава лекарят. „Винаги се опитвам да съм прагматичен. Знам, че така трябва, че понякога е по-добре, но не винаги успявам. Всеки отделен случай е важен, всеки човек е уникален и със своите специфики. Има и пациенти, които страшно ми въздействат. Остават дълбок отпечатък в съзнанието ми. Убеден съм, че това не е така само с мен, но и с всички други колеги."


Анестезиологията избрала д-р Димитров, а не той нея.


В годината, когато завършил медицина в Плевен, градът бил пълен с безработни лекари. „Беше изключително трудно един медик да си намери работа. Времената бяха толкова различни. Днес има огромен контраст. Сега е почти невъзможно да срещнеш лекар без работа, дори напротив – наблюдаваме глад за специалисти. Но тогава не беше така. Не съм мечтаел да стана анестезиолог. Намерих такова работно място и след това специалността ми хареса. Интересна е, предизвикателна, с много неизвестни", разказва лекарят. Той обаче подчертава, че най-сериозният проблем, пред който се изправят анестезиолозите днес е, че са свръх претоварени. „Броят на лекарите от тази специалност намалява драстично. Все повече колеги бягат в чужбина и ние, които оставаме тук трябва да поемем техните пациенти. Работя в две болници и съм сигурен, че общият брой на часовете ми за седмица са двойно повече отколкото трябва да бъдат", споделя д-р Димитров.

За съжаление наблюденията му се потвърждават и от данните на Българския лекарски съюз, според които близо 500 медици заминават в странство и повечето от тях са анестезиолози. „Това е огромна цифра. Истината е, че при нашата специалност миграцията е много по-лесна. Ние сме мобилни. Не сме обвързани с имидж пред пациентите и затова моите колеги по-лесно бягат – от една болница в друга, от една държава в друга. Подобно преместване не променя работата ни, дори може да я подобри", категоричен е лекарят. Той споделя, че е имал възможности и предложения да замине, но е предпочел Родината.
„Мислил съм да избягам, но никога няма да го направя. Това не е моят начин на живот. Много дълбоко съм свързан с мястото, на което живея, с хората около мен.


Пуснал съм корени и се чувствам удовлетворен


от това, което правя. Човек тежи на мястото си. Такъв тип съм и съм доволен от избора си", допълва той.

Д-р Димитров обаче не е оптимист. Страхува се, че най-трудното в кариерата му предстои. Споделя, че вече 20 години се изправя пред своите пациенти, но с всеки изминал ден нещата стават все по-тежки. „Все по-натоварен съм, все повече работа има. Понякога се чудя докога ще издържа така", казва лекарят. За съжаление дългите часове в болницата изяждат и времето за почивка и разпускане. Д-р Димитров все по-рядко намира възможност да излезе с приятели и да си почине. „Търся начини да се разтоварвам, но е трудно. Обичам да карам мотор с приятели. Избираме дестинация и заминаваме за няколко дни. Уви, това вече се случва все по-рядко. Така си почивам, както казват хората проветрявам си мозъка", допълва лекарят и споделя, че един от начините му да се отпусне напълно и да забрави за човешкото страдание, са срещи с приятели, бурни емоционални вечери. Разпускане в истинския смисъл на думата.

Д-р Димитров е координатор по органно донорство и за тази част от работата си говори с много любов. „Това е един от приоритетите ми. Едно от нещата, които са ми толкова интересни. Напоследък темата става все по-популярна сред обществото и това се отразява на работата ни. Моите лични впечатления, а и статистиката сочи, че


все повече хора се съгласяват близките им да станат донори.


И аз, а и почти всички колеги в цяла България имаме повече от 50% съгласие за донорство. Това никак не е малко. Логистиката по организиране на този процес е много трудна, но и интересна, пълна с предизвикателства. Контактуваш с много хора, организираш редица неща", разказва лекарят и споделя, че усещането след успешно приключена донорска ситуация е на огромна удовлетвореност. „Това е един от мотивите ми да продължа да го правя. В много от случаите запазвам контакта с близките на донора. Някои от тях дори са ми приятели. След време те самите разбират, че това, което са направили е прекрасно и също се чувстват доволни от решението си да дадат шанс за живот на друг човек", споделя лекарят и допълва „Моментът, в който човек решава дали да дари органите на свой близък е критичен. Тогава близките са в състояние на шок, под силен стрес, трудно осъзнават цялата ситуация. Едва след време разбират, че са направили правилния избор."
Д-р Димитров не крие, че когато става въпрос за донорство често емоциите вземат връх. Спомня си първия си случай като координатор, когато сам е трябвало да проведе тежкия разговор с близките на починал пациент. „Още при първите думи очите ми се напълниха със сълзи и не можах да се сдържа. Разплаках се. Дори ми стана неудобно пред хората. След това, разбира се, успях да преодолея себе си и проведох разговора. Въпреки че знаех какво да кажа, как да го направя понякога емоциите не ни позволяват. Това е чисто човешко състояние, защото отвъд лекарската професия, ние сме просто хора."







Човекът, който дарява бъдеще Човекът, който дарява бъдеще

Или за проф. Евгени Дюкенджиев, който даде на малката Еля ръце, крака и свобода

Лекар с ангелско сърце Лекар с ангелско сърце Д-р Мариана Симеонова избира медицината по любов, а не по наследство
Обречен да спасява ден след ден Обречен да спасява ден след ден Най-големият успех виждам, когато погледна в очите на близките, на пациентите, казва д-р Огнян Матков
Да даряваш живот Да даряваш живот

И до днес получавам оферти за работа на Запад, но не искам да се отделям от бебета и близките си, казва д-р Слава Денева

Между пациентите, колегите и себе си Между пациентите, колегите и себе си „Някои казват, че професията е 49% от живота на човек, но дали пък не е дори 75%", казва д-р Людмил Еленчев
Победител в надбягването със смъртта Победител в надбягването със смъртта „Понякога тя ни достига, но в повечето случаи ние я изпреварваме", казва д-р Стоян Лазаров
Лекарят, който побеждава болката Лекарят, който побеждава болката Когато има и ден, има и нощ, знаем какво е животът, защото знаем какво е смъртта, казва доц. Николай Йорданов
Между приказките и операционната маса Между приказките и операционната маса

Когато работните дни са „скучни", това означава, че всичко е наред, казва доц. Николай Сапунджиев

За страстта да помагаш За страстта да помагаш

Анестезиологията беше обвита в някаква мистичност и тайнственост, казва проф. Чавдар Стефанов

Смелостта да лекуваш с любов Смелостта да лекуваш с любов Личният лекар не само помага на пациентите, но той е техен довереник и приятел, казва д-р Панов
1 2 »